(По Даниел Пенак)

"Глаголът "чета" не търпи повелително наклонение. Същото отвращение към заповедната форма проявяват още някои глаголи - "обичам", "мечтая". Така започва великолепната книга "Като роман" на съвременния френски писател Даниел Пенак, издадена на български език от "Колибри".

Поводът да го цитирам са данните от националното представително проучване на "Алфа рисърч" "Читателски практики в България днес". Сухите факти от него са:
- 27.4% от българите не са прочели нито ред от книга през миналата година

- 14% смятат, че изобщо не е нужно да купуват литература

- 31% са активни читатели, между 10 и 15% са периферните, а останалите четат спорадично или изобщо не четат

- 20% никога не са си купували книга

- броят на българите, които изобщо не посягат към книга, се увеличава през последните три години с близо 4%

- редовните читатели, които отварят книга всеки ден, се топят - за 2009 г. те са 9.5%

-  книги на компютър четат 4-5%.

За да не затънем в баналности по темата, още веднъж да се опрем на Пенак.

"Трябва да се чете" - логическа грешка

Любопитството не се насилва, то се събужда, пише французинът и едва ли някой би тръгнал да го оспорва. Резултатите за българското образование по отношение на "запалването на искрата" за четене са катастрофални, по думите на доц. Александър Кьосев, ръководител на катедра "История и теория на културата" в СУ "Св. Климент Охридски" и участник в проучването, цитиран от в. "Сега".

Само 1% от учениците четат книга по препоръка на учителите си. Всъщност този процент е нормална величина, ако в повечето случаи от останалите 99 на сто четенето се проповядва като догма.

 "Твърдо установено е - казва Пенак - че в училищните програми няма място за удоволствие, защото в удоволствието има нещо безполезно, а училището е фабрика за знания, които изискват усилия." Удоволствието е забранена дума в българското образование и  учениците рядко възприемат литературата като изкуство.

А между шести и 12-и клас три пъти ти преподават дидактично едни и същи български класици,  по-вероятно е в резултат да не искаш да чуеш за тях. Сигурно не са много онези, чиито сърца т.нар. задължителна литература е успяла да докосне, ако са я чели по принуда. 

Школската догматика освен това се оказва спасителен пояс за онези, които не четат. Така например миналогодишната SMS кампания "Голямото четене" излъчи като най-четена книга в България "Под игото" на Иван Вазов.

Че Вазов е ако не най-четеният, то най-популярният автор в България, няма съмнение, доколкото всички сме минали поне през средното образование. Но за качеството му еднозначно говори парадоксът, че мнозинството от анкетираните от "Алфа рисърч" го смятат за съвременен автор, а съвременната българска литература им е напълно непозната.

Явно, защото не е задължителна и защото й се налага да се конкурира с цялата световна литература в книжарницата.

"В книгите има ужасно много думи"

Разривът с книгата дори при детето, на което от малко родителите му четат приказки, е описан детайлно в книгата на Пенак "Като роман" и изводът е, че вината не е негова. Българското проучване веднага ни помага с факти - 44% от децата, на които родителите са чели книжки, като пораснат, също четат.

Докато при децата, които не са отгледани с приказки, четат едва 16%. А като цяло след 15-ата си година младежите почти не посягат към литературата.

Като оставим настрана всички съвременни електронни изкушения, които без съмнение имат голямо значение за увеличаване на "отбора на нечетящите", трябва да си дадем сметка, че днешните млади хора са доста "изгубени в превода" на житейските ценности и стойности и лутането им в "гората на литературата" често приключва с нейното напускане, защото там има "ужасно много думи".

А те изпитват отегчение, а вероятно и страх от тях, внушен им често от схоластиката в училище или у дома. Така малцина стигат до истината, че "времето за четене, както и времето за любов удължава времето за живот. Освен това и двете са откраднати", както пише Пенак. И следователно много сладки.

"Читателският кодекс" на Пенак

За успокоение на всички, които ще възразят, че са отлично образовани, добре информирани, културни и възпитани и без да четат книги - ще им признаем това, както и пълното им право да не четат.

На финала на романа си Даниел Пенак изброява следните правила от "читателския си кодекс", които дават пълна свобода на всеки: да не чете, да прескача страници, да не дочете книгата, да препрочита, да чете какво да е, да чете къде да е, да кълве оттук-оттам, да чете на глас, да мълчи за прочетеното.

В "кодекса" няма нито едно задължение и в това се състои абсолютната свобода на литературата, а и на изкуството изобщо - да събаря стени, вместо да ги издига. Да изкушава, вместо да заповядва. Останалото е въпрос на избор, но все пак - какъв избор правиш доста зависи и от четенето.

От Светлана Георгиева


източник:дневник.бг
За повелителното наклонение на глагола "чета"