Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2008 11:08 - Недялко Йорданов (1940)
Автор: gothic Категория: Изкуство   
Прочетен: 9596 Коментари: 7 Гласове:
0

Последна промяна: 25.10.2008 11:10


Приключенията на Красимир

Красимир на 5 години

 

Който пита как се казвам,

няма вече да му казвам.

 

Мама казва, че се казвам:

Красимир

Петров

Петков

Бориславов

Иванов,

улица „Републиканска”,

трета пряка на „Славянска”,

номер петдесет и трети,

входа вдясно,

етаж пети,

зная телефон дори –

20-10-83.

 

Седем страшни полицая

днес ме хванаха в трамвая.

Аз не казвам как се казвам,

улицата не показвам,

а пък те навред разказват

и на всички ме показват.

Осем чичковци и лели,

девет кучета дебели,

десет котки с мене крачат,

всички покрай мене плачат,

всички плачат, но обаче

само Красимир не плаче.

 

Който пита как се казвам,

няма вече да му казвам.

Всеки иска да ме връща

в тази неприятна къща.

Ала аз ще се науча

баба къде крие ключа –

май го слага на пирона

до вратата на балкона.

Баба ми е много стара,

все разправя, че не ям,

има си бастун голям,

а когато дойдат гости,

казва:

 

„Ние не сме прости!” –

и си слага очилата,

дето й стоят в торбата.

Ще ви кажа тайна скришна –

тя е петстотингодишна,

а пък аз съм вече 5.

Вчера карах самолет,

но ще си направя бял

самолетосамосвал.

Имам си една отвертка

и ще му направя перка,

ще завия две бурми –

перката ще загърми,

ще му сложа и крила,

ще си сложа очила –

не на баба очилата

счупени й са стъклата, -

на кормилото ще седна,

на екрана ще погледна,

ще натисна две спирачки

(истински, а не играчки)

и ще хвръкна с очилата

по-високо от луната

с моя истински и бял

самолетосамасвал.

 

И на всички ще се хваля –

сам лети и сам се сваля.

И ще го напълня с нафта.

Аз съм Краси космонавта.

Няма да ме уловите –

ще отида до звездите.

Само че не знам дали

няма да ме заболи.

Вчера четох в един вестник

разни случки неизвестни

за звездите и луната –

заболя ме чак главата:

имало, разправят, мечки

и горели като печки.

 

Татко ми така разправя

и не знам какво да правя,

а пък много ми се иска,

но обувката ме стиска,

даже точно на кутрето –

ще ме заболи крачето.

Вчера мама ми ги купи,

щом изядох седем супи.

Сам че аз исках дънки,

исках още летни кънки,

исках истинска тръба,

исках пушка за стрелба,

исках лодка,

исках плувки –

на ти Краси, тез обувки!

Нищо, татко ще ми купи,

щом излапам осем супи.

 

Татко ще ми купи трактор,

татко е голям редактор –

има пишеща машина,

трака като скарлатина.

 

Вчер пък се разболях

и сто дена не играх,

сложиха ни карантина,

траках като скарлатина.

имах в гърлото инфекции

и ми удряха инжекции

по ръцете и краката –

заболя ме чак главата.

Всички плачат, но обаче

само красимир не плаче.

 

Този доктор, чичо Петър,

ми постави термометър,

а пък татко за награда

ми донесе шоколада,

баба ми пък ме целуна

и ми подари бастуна.

Аз обаче бях доволен –

хубаво е да си болен.

После цялата година

траках като скарлатина,

но бастуна ми го няма –

баба ми го взе от мама.

 

Вчера срещнах във гората

една лиса опашата.

Тъкмо исках да й кажа:

„Бягай, че ще те премажа

с моя истински и бял

самолетосамосвал...” –

тя ми каза едно нещо

и ми стана чак горещо:

там, на близката полянка,

биели се за Снежанка

седем мечки с осем танка.

 

Че като отидох там:

бух!

бух!

бух!

и

бам!

бам!

бам!

Няма танкове и мечки,

само пушеци и клечки.

А Снежанка се качи

с мене горе да хвърчи.

 

А пък предната година

бях във детската градина.

Всички бяха ми познати

със престилки на квадрати –

шарени като домати.

Всички бяхме ученици

и се хранехме с лъжици.

Сам се хранех със лъжица,

сам си нарисувах птица,

сам си лягах във леглото,

сам обличах си палтото,

сам се къпех във морето,

сам си сядах на гърнето.

Само че не ме приеха

и във къщи си ме взеха.

Аз не плачех, но обаче

казват, Красимир че плаче.

 

Всеки иска да ме връща

в тази неприятна къща.

На морето ще отида,

ще си хвана една мида,

ще си плувам, както знам,

ще си плувам само сам.

и ще стигна там, където

свършва краят на морето.

Само че не знам дали

няма да ме заболи –

казват, имало медузи,

парели като вендузи,

имало и разни раци:

със мустаци,

без мустаци,

щипели с големи щипки

Красимировци и рибки.

Майка ми така разправя

и не знам какво да правя.

 

Ще направим изработка

на една голяма лодка –

татко ми така разправя.

Аз пък сам ще си направя.

 

Имам си една отвертка

и ще й направя перка,

ще завия две бурми,

перката ще загърми

и на лодката в средата

ще опъна сам платната,

ще натисна две спирачки –

истински, а не играчки –

и ще тръгна с моя здрав

самолетосамоплав

и ще видите тогава –

сам лети

и сам си плава!

 

Аз ще плавам в океана

и ще хвана пет шарана.

(Вчера в нашия тиган

баба пържеше шаран.)

 

Ще се мия без сапун,

ще си имам  и харпун

и когато срещна кит,

ако съм съвсем сърдит,

със харпун ще го пронижа,

даже хич не ме е грижа.

Само че не знам дали

няма да ме заболи!

Чувал съм, че бил висок

като новия ни блок.

Страшно е да бъдеш кит,

болен от апандисит.

Как се прави операция

на такваз кооперация?

 

Вчера четох в един вестник

разни случки неизвестни:

който хруска сладолед,

който чопли слънчоглед,

хваща го

апандисит,

оперират го

с магнит!

Баба ми така разправя

и не знам какво да правя.

Иска все да съм наблизо

и да гледам телевизор.

Всички:

татко,

баба,

мама,

гледат цялата програма.

- Лягай, мамина душица,

свърши „Лека нощ, дечица!”

Майка ми така разправя.

Аз пък сам ще си направя

телевизор с дълга жица,

но без „Лека нощ, дечица”.

Той ще бъде най-голям

и ще си го гледам сам.

Ще му закова с пирон

един червен телефон –

зная номера дори –

20-10-83.

Ало, имаме повреда –

телевизорът не гледа!

 

Ще натисна бял бутон

и ще дойде камион,

пълен със един лимон,

но лимон като балон.

Тоз лимон ще дам на баба:

- Яж го, бабо, ти си слаба,

трябва много да ядеш,

да ядеш, да порастеш!

Ще натисна друг бутон

и за мен – един бонбон.

(Може даже сто бонбона,

сто бонбона

в сто вагона.)

 

Ще натисна друг бутон

и ще се покаже кон,

а на коня –

Великан,

черен като патладжан,

със колан и боздуган,

скрит в един голям буркан.

Щом буркана аз отпуша,

Великана ще ме слуша:

- Ако искаш, марципан?

- Не, не искам марципан.

- Искеш ли един банан?

- Не, не искам и банан.

- Ще ти дам аероплан!

- Не, не ща аероплан.

Аз съм си направил бял

самолетосамосвал.

 

- Ами ето барабан!

- Хайде, давай барабана

и си влизай във буркана.

Стой в буркана на гараж!

Таратора си изяж!

Къде хукна пак навън!

Хайде, време е за сън!

Чак догоре закопчан,

непослушен Великан!

 

Вчера си направих пушка

не със мушка,

а със крушка.

Аз голям стрелец не съм, но

стрелям с пушката на тъмно,

щом извика баба вече

вкъщи лошото човече.

(Туй човече ме тревожи –

стрелям, ако се наложи.)

Казват, вземало децата

и ги слагало в торбата.

 

Баба  ми така разправя

и не знам какво да правя:

- Днеска ми дойде до гуша,

този Красимир не слуша.

Трябва да извикам вече

вкъщи лошото човече.

 

Ама аз държа на склад

един

страшен автомат –

скрил съм си го още вчера

във панера

под миндера.

Ако крушката не свети,

заредл съм две ракети.

Хайде, викай, бабо вече

вкъщи лошото човече!

няма аз да го убия,

ами само ще го скрия

да стои при Великана

с боздугана

във буркана.

 

И ще кажа на децата

от града и махалата:

- Няма да ви идва вече

вкъщи

лошото

човече!

 

Но с буркана лошо става,

ако Краси не внимава.

Баба може да мърмори

и буркана да отвори,

да го връща в магазина

за стотинка и половина.

 

Татко ми така разправя

и не знам какво да правя.

 

Май ще трябва да го скрия

под голямата чиния:

таз чиния е от сватба –

мама много й се радва

и не дава да се пипа,

вчера даже ме ощипа,

че за мойто възпитание

било нужно наказание.

 

Татко много й се кара:

туй било система стара!

Няма да ме бие вече –

туй отдавна се отрече!

Ала баба ми тогава

почна да се оправдава,

почна майка ми да плаче –

Красимир мълчи обаче.

 

После Красимир веднага

се отключи и избяга –

няма вече да се връща

в тази неприятна къща!

Седем страшни полицая

днес ме хванаха в трамвая.

Осем чичковци и лели,

девет кучета дебели,

десет котки с мене крачат,

всички покрай мене плачат,

всички плачат, но обаче

само Красимир не плаче.

 

Който пита как се казвам –

няма вече да му казвам.

 

Мама казва, че се казвам:

Красимир

Петров

Петков

Бориславов

Иванов,

улица „Републиканска”,

пряка на „Славянска”,

номер петдесет и трети,

входа вдясно,

етаж пети,

зная телефон дори –

20-10-83.

 



Тагове:   Недялко,


Гласувай:
0



1. rummi - Велико!
25.10.2008 11:22
10х за постинга.
цитирай
2. allbi - Готик,
25.10.2008 11:39
Благодаря ти за любимия ми Недялко :)
Иначе от детските много обичам :
" Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки"- роман в стихове /1982/
цитирай
3. krotalka - Страхотно стихотворение!
25.10.2008 12:27
Искам самолетосамосвал....
Поздрави Пламене за постинга!
цитирай
4. gothic - Руми, тенкс за оценката! Ал...
25.10.2008 13:50
Руми, тенкс за оценката!

Албенка, и на мен ми харесва, а и синчето го одобрява - четох му го преди два-три дни...

Кроти, и аз искам, ама май синчето ще се дореди...очаквам кънекшън :)))))
цитирай
5. tini4 - :)))
25.10.2008 15:45
gothic, ти нямаш ли поръчки с промоции?
От няколко дни съм се сетила за Приказка за стълбата... За синчето не става (за сега), но си е все така актуална!
цитирай
6. gothic - Ще видим :)))
25.10.2008 16:03
Ще видим :)))
цитирай
7. tini4 - ........
25.10.2008 16:09
:)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gothic
Категория: Музика
Прочетен: 15641405
Постинги: 12171
Коментари: 12482
Гласове: 42812
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031