Христо Ботев    Едва ли има друг гений на поезията, който в такава степен да е обединил творчество и живот, както успява Христо Ботев. Всякога преценката му остава неподвластна на контрол и без следа от страх. Ботев живее, твори, но и събужда копнеж по родното. Стилът му е стегнат, динамичен и плътен, а характерът на посланията му е силно призивен и остър. Речта му е мелодична, но често наситена с цветисти обиди, които зашлевяват изгубилото свяст общество.   Борбата е поантата в Ботевото творчество. Тя е единственият начин народът да се пробуди и да пребъде. Тук нямат място абстрактните и отвлечени копнения, а всеки стремеж е подплатен с кръв, воля и вяра. Цялата му поезия е едно всепоглъщащо стенание срещу неправдата, което гърми с могъществото на всяка дума. Бледи образи няма - всяка картина е ярка и лишена от лицемерие, но наситена с разрушителна ярост и пиетет към съзиждането на нов, откровен и прекрасен свят. Категорично е отношението на лирическия говорител към лъжците, страхливците и лицемерите - той е безкомпромисен към тях и с всяка дума ги изобличава и осмива. Ботевият присмех е суров, безпощаден и сардоничен, ала не по-малко ярки са цветовете на идващия нов свят, който ще дойде след великата борба. Явна е ненавистта към смирението и апатията - те са сред най-големите грехове в душата на човека и носят само слабост и овчедушие. Героят е огорчен и непримирим, той не е готов да приеме реалността на глупците и не се отказва от следването на великата си утопия, чието постигане е негова сръхжитейска цел - неговите дни ще преминат в кървавите сенки на тая битка, но той не се колебае между запазването на живота си и страстната, титанична и опустошителна борба за родината. Вярата и копнежът се сплитат в огнен ураган от справедливост и родолюбие, които създават чувство за сакрална и непобедима лудост. Ала стихията не е само деструктивна и изобличителна - нейната мощ се прекланя пред силните телом и духом българи, дарили живота си за отечеството.   Изгарящо от болка е словото към българите, то грее с ненавист към заблудата и фалшивите ценности: "Свестните у нас считат за луди,/ глупецът вредом всеки почита:/ "Богат е", казва, пък го не пита/ колко е души изгорил живи,/ сироти колко той е ограбил/ и пред олтарят бога измамил/ с молитви, с клетви, с думи лъжливи." ("Борба"). И цялата тази лъжа е приета от народа, лишен от усет към честта и страст към свободата, който се примирява със статуквото, защото няма воля да се бори, но и очи да прогледне, този народ почита лъжата и мрази справедливостта: "И на тоя обществен мъчител/ и поп, и черква с вяра слугуват;/ нему се кланя дивак учител,/ и с вестникарин зайдно мъдруват,/ че страх от бога било начало/ на сяка мъдрост... Туй е казало/ стадо от вълци във овчи кожи,/ камък основен за да положи/ на лъжи свети, а ум човешки/ да скове навек в окови тежки!" ("Борба"). Това е ужасяващото бреме на навикналия да робува доброволно народ. Вина имат не само робовладелците, но и онези, които позволяват да бъдат заробени: "Соломон, тоя тиран развратен,/ отдавна в раят нейде запратен,/ със свойте притчи между светците,/ казал е глупост между глупците,/ и нея светът до днес повтаря -/ "Бой се от бога, почитай царя!"/ Свещена глупост! Векове цели/ разум и съвест с нея се борят;/ борци са в мъки, в неволи мрели,/ но кажи що са могли да сторят!/ Светът, привикнал хомот да влачи/ тиранство зло и до днес тачи;/ тежка желязна ръка целува,/ лъжливи уста слуша с вяра" ("Борба"). В този откъс героят достига до страшно и много вярно прозрение - хората сами жадуват да бъдат подчинени и измъчени, така те се превръщат в собствените си поробители, които биват ръководени от тази своя нагласа не само в отношението си към татковината, но и в целия си живот: "Тъй върви светът! Лъжа и робство/ на тая пуста земя царува!" ("Борба"). Героят изпитва ненавист към хорските бездушие и готовност за страдание, те го довеждат до недоумение и силен, нестихващ гняв: "(...) както от тебе, народе, царят/ иска за своите гнусни хареми/ и за тез, що те мъчат, обират;/ а ти им даваш потът, кръвта си/ и играйш даже, кога те бият!" ("Гергьовден"). Ала едва ли и най-силните думи могат да събудят сърце, което вече е мъртво и се страхува от свободата. Тревога, но не отчаяние извира от закопнялата за свобода душа, която има с кого да сподели смелостта и честолюбието си: "Ще делим ний хорски укори,/ ще търпим и присмех глупешки,/ ще търпим, но няма да охнем/ под никакви мъки човешки." ("Делба"). Споделена ли е жаждата за справедливост, то вярата в достигането и става по-силна и надживява плътта: "Напред сега с чувства и мисли/ поредната дялба да делим:/ да изпълним дума заветна -/ на смърт, братко, да вървим!" ("Делба"). И колко чиста и желана е смъртта за правда, докато робските души сами се пържат в своите слабост и презрение към себе си! В смиреното приемане на неволите няма чест; компромисите със собствената личност водят единствено до още компромиси и мъка. Разкъсваща, но заедно с това вече вградена в слабите и мекушави сърца, които са готови да простят за болката и дори обожават, желаят своите господари и потисници. Причините за тази прошка са лъжливата вяра и сляпото подчинение, което е присъщо на много заробени души, та и до днес, когато зад всяка усмивка капе отрова. И такава е истината - най-силно желаем нещастието, то е като тютюн, като наркотик и досегът до него ни затваря в клетка, откъдето вече ни е страх да излезем. Това е гибел приживе. И няма нищо чудно, че доблестната смърт увековечава душата (нека и моята смърт бъде такава!) и създава гордост. Ако бунтът срещу покварата означава смърт, тази смърт е възвишена и прекрасна, тя се превръща в могъщо съприкосновение с цялата природа и всички нейни твари, в щастливо, великолепно и възвисяващо достигане на духовно безсмъртие: "Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира: него жалеят/ земя и небо, звяр и природа/ и певци песни за него пеят..." ("Хаджи Димитър"). Светостта не означава безропотно приемане на злото, а силно и гръмовно противопоставяне на мъките и преклонение пред честта и достойнството: "Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти -/ доброму добро да прави,/ лошия с ножа по глава,/ пък ще си викна песента!" ("Хайдути"). Възторжен и див е тоя вик на правдата, толкова по-силен и бурен, по-могъщ и велик от безплодното, изчерпано и лъжовно Христово учение, което е наречено още по Римско време "религия на слабите". И наистина, малцина са ония блажени да виждат истината, ония, които не срещат страха през живота си. А страхът е низък, подъл и жесток тиранин, който нарича бездушието "святост", робството "сигурност" и ревността "любов". Тези лъжи виреят в човешкото съзнание от памтивека и навярно е близко денят, когато ще го задушат и изпият. Корените им са дълбоки и жилави, и то до такава степен и в такива колосални и плашещи размери, че все по-трудно и опасно става диренето на истинските и стойностните човеци. Нека не се заблуждаваме: човекът е скопен скот и всякога трепери за запазването на жалкия си животец. Онези, които са достигнали прозрение и висша цел са врагове на това робско стадо, което, от нравствено безсилие и преднамерено отгледана тъпота не ще да се спаси от сигурно заколение. Това вече на са хора, а безумни зверове: "А бедният роб търпи и ние/ без срам, без укор броиме време,/ откак е в хомота нашата шия,/ откак окови влачи народа,/ броим и с вяра в туй скотско племе/ чакаме и ний ред за свобода!" ("Елегия"). ("И не човек, а бик във скотобойна/ е днес народът, редом с всичките сърца", както написах в стихотворението си "Забрава"). Тази безмерна възхвала на злото може да бъде усмирена и унищожена с обединението на достойните и неустрашимите, които да следват примера на братята си, не само по кръв, но и по вяра: "Но туй щат братя да видят/ и кога, майко, пораснат,/ като брата си ще станат -/ силно да любят и мразят" ("На прощаване"). Кръвта е по-силна от чуждата злонамереност и тя сякаш успява да крепи героя и в най-жестоките битки. Не са толкова страшни баталните сцени и в най-пагубните войни, колкото борбите с хорските заблуди и удобни лъжи. Защото във войната смъртта е ясна и близка, но сред хората, наужким миролюбиви, двуличието и безволието са дебели и здрави като корабни въжета... Те са и нашето проклятие, тежката прокоба, стаила се в премного сърца: "Тежко, брате, се живее/ между глупци неразбрани;/ душата ми в огън тлее,/ сърцето ми в люти рани./ Отечество мило любя,/ неговият завет пазя;/ но себе си, братя, губя,/ тия глупци като мразя." ("Към брата си"). Съдбата на онези, решени да снемат кристалните маски от прокажените лица, е тежка, но е единственият избор, който биха могли да направят: "Често, брате, скришом плача/ над народен гроб печален;/ но, кажи ми, що да тача/ в тоя мъртъв свят коварен?/ Нищо, нищо! Отзив няма/ на глас искрен, благороден,/ пък и твойта и душа няма/ на глас божий - плач народен!" ("Към брата си").   Допълнителни бележки    Ботев не се свени да изобличи и някои от все още почитаните подлеци, сред тях и най-велики лицемери: "Но защо не съм и Вазов,/ "вярата" си да възпея:/ че ще стане вълк овцата,/ а певците като нея!?" ("Защо не съм?"). Навярно Ботев ще остане сред малцината наистина свободни и велики по призвание българи. Изцяло съм съгласен с него - този свят е плосък и коварен. Ала аз нямам неговата сила, нямам в себе си достатъчно живот и вяра, за да устоя още дълго на цялата тая жестока и брутална трагикомедия - животът. Няма полза от напразни надежди, нито от сълзи и стенания. Дерзай, а ако не можеш, вече сам си влязъл в гроба си. А оттам... Оттам излизане няма.