Бившият председател на Федералния резерв Пол Волкър даде основния импулс за предложената от Барак Обама тотална ревизия на банковата система. Без съмнение най-успешният централен банкер на XX столетие, Волкър беше сред първите упорити гласове, предупреждаващи за проблемите на наречената от него "прекрасна нова финансова система". Волкър критикуваше и опасностите от валутната променливост.

Каква е връзката между носталгията по опростен и по-малко рисков банков сектор и желанието за възраждане на валутна система, която изглежда като реликва от миналото?

Много дискусии се проведоха за възстановяване на банковите регулации по модела на 30-те години, още преди Обама да произнесе своето драматично и войнствено обръщение на 21 януари. Предложенията, наричани вече правилата на Волкър, които биха забранили търговията със собствен капитал и биха предпазили банките от "притежаване, инвестиране или спонсориране" на хедж фондове или фондове с частен капитал, са обновена версия на Закона на Глас-Стийгъл, приет през 1933 г. в САЩ, за

да отдели инвестиционното от търговското банкиране

Тласъкът от 30-те за ограничаване на банковите дейности се осъществи и в други държави. В Белгия, където първите универсални банки бяха създадени още в началото на XIX век, инвестиционното и търговското банкиране също бяха разделени едно от друго. А италианските банки получиха забрана да държат ценни книжа в индустриални корпорации.

Аргументът от 30-те години беше използван не толкова от гледна точка, че банките били "твърде големи, за да фалират", колкото като отговор на погрешните съвети, който банките предлагаха на клиентите си. Инвестиционните финансови институции продаваха акции и облигации (особено от чужди и компании и правителства) на дребните си клиенти, разтоварвайки по този начин собствения си риск и създавайки широки приходни потоци към себе си под формата на такси.

Тогава, както и сега, много хора настояваха банките и банкерите да бъдат наказани, искайки в същото време банките да насочат повече ресурси за финансиране на вътрешните инвестиции и индустрията. Банковите реформи като цяло наказаха банкерите, но нямаха успех в поощряването на нови кредитни услуги.

Днешната дискусия се фокусира по-малко върху опасността, която банките представляват за клиентите си, и повече върху рисковете, които те създават за данъкоплатците. Търговията със собствени капитали беше оневинена не защото носи големи печалби за банките (а тя го прави), а защото се очакваше да създаде пазари и да осигури ликвидност за слабо търгуваните инструменти.

Самите банки утвърдиха това, което по същество бяха собствените им вторични пазари. Това позволи на клиентите им и на тях самите да оценяват инструменти, които иначе би било невъзможно да оценят. Допускаше се, че огромните печалби ще са един вид награда за предоставянето на публични услуги.
Подобни огромни банки са необходими, защото

малките играчи сами не могат да изградят пазар

Големите банки също така са основни играчи на международните валутни пазари и акумулират големи валутни позиции както между своите филиали, така и на консолидирана база.

Ако модерните банки са твърде големи и опасни, защото са твърде уязвими, най-очевидният път за тяхната сигурност е да настояваме за по-високи капиталови изисквания. Исторически погледнато, това беше и курсът, препоръчван в повечето международни дискусии. Но за съжаление най-очевидният начин банките да увеличат собствения си капитал е, като намалят кредитирането. В ситуация на икономически спад това е последното нещо, което бизнесът би пожелал.

Новият отговор на дилемата е да се определи със закон кои видове дейност трябва да бъдат изцяло изрязани. Надеждата е, че преоформените финансови дейности ще успеят да съживят и други видове кредитиране.

През 30-те години контролът върху банките вървеше ръка за ръка с контрола на капиталовите потоци, а накрая и с фиксираните обмени курсове. Алтернативата на продължаващите капиталови движения, улеснени от големите финансови институции, както и на гъвкавите обменни курсове, беше изложена от няколко икономисти, най-вече от австриеца Готфрид Хаберлер, но намери много слаб политически отзвук.

Отбелязвайки края на Бретън-Уудската конференция през 1944 г., изградила следвоенната финансова архитектура на света, американският финансов министър Хенри Моргентау използва заключителните си думи, за да призове към по-ефективна банкова система, която да набавя повече пари на по-евтина цена. "Ефектът би бил... да изгоним само лихварите от храма на международните финанси."

След колапса на Бретън-Уудския режим на обменните курсове през 70-те години широко разпространено беше предположението, че гъвкава валутна система би донесла повече стабилност. И докато едва напоследък научихме, че финансовите чудовища създават финансова нестабилност, валутните пазари отдавна бяха описвани като променливи и несигурни. Тези пазари се нуждаят от големите банки, които да действат

като стабилизатори и да поемат своята част от облога

Ако големите банки не са способни да играят тази роля и биват принудени към съкращения и икономии, вероятността от пазарна несигурност нараства.

Продължаването на сегашната криза вероятно ще създаде повече кризи с валутните курсове, тъй като кредитоспособността на правителствата и позицията на банките им вървят ръка за ръка. През 1992 г. по време на кризата, разтърсила европейската монетарна система, френският финансов министър Мишел Сапин разказа пред парламента как Френската революция е използвала гилотината за спекуланти.

Можем ли да се върнем обратно в 1994 г., когато уроците от 30-те бяха скрепени на международно равнище, и още веднъж да фиксираме обменните курсове? Това би било в противоречие с всеки аргумент на модерната икономика, но щом търсим в миналото финансови решения, вече не е немислимо.

От Харолд Джеймс



Харолд Джеймс е професор по икономика и международни отношения в Принстънския университет в САЩ, преподава и в Европейския университет във Флоренция, Италия. Статията е предоставена от Project Syndicate




Източник:Дневник.бг
Назад към финансовото бъдеще